Често наричан „бяло злато”, порцеланът е скъп поради сложния производствен процес, висококачествените суровини и нуждата от високо ниво на майсторство при изработката. Всичко това, съчетано в предмети с естествена трайност до над 1000 години.
Именно заради това причините дадени порцеланови вещи да надхвърлят цената на лек автомобил, а в определени случаи – дори тези на цели жилища – са много по-специфични и днес ще се опитаме да добием представа.
Порцеланът произлиза от Китай
- Според ЮНЕСКО, най-ранните сведения за т.н. „примитивен порцелан” се появяват в Китай, преди повече от 3000 години, по времето на династия Шан (1600 до 1046г. пр.н.е.)
- Първият истински порцелан обаче, се появява около хилядолетие по-късно по време на династия Хан (200г. пр.н.е. до 220г. сл. н.е.)
- В периода от 7-ми до 10-ти век майсторските техники се развиват значително, по време на династия Тан (618г. – 907г.)
- Познатите на западните държави, стил на изработка и качество на порцелановите изделия се зараждат по време на династия Юен (1271г. – 1368г.)
Kога стига до Европа?
Източници твърдят, че в края на 13-ти век изследователят Марко Поло след 17 години, прекарани по пътя на коприната, освен записките си и много други вещи, носи обратно в Европа и малък, сиво-зелен порцеланов съд. Заради изяществото си китайският порцелан се превръща в много търсена и рядка стока сред представителите на висшето общество и така добива названието „бяло злато”.
Европейските занаятчии се опитвали да подражават на китайската форма на изкуство, но им отнело чак до 18-ти век, преди да разберат как точно да постигнат същите резултати.
Първи опити правели италианците, особено във Флоренция, където изработвали т.н. „мек порцелан” – създаден с различни примеси и изпичан при много по-ниска температура. Тези първи опити за имитиране качеството на китайския порцелан били неуспешни, защото вещите излизали от пещта по-порести и по-крехки от китайските, откъдето се появило и названието „мек порцелан”.
През това времe китайските майстори пазели в тайна методът за изработка, усъвършенстван в продължение на над две хилядолетия. Тайната на издръжливия китайски „твърд порцелан” се криела в използването на материала каолин в съчетание с други съставки като слюда, кварц и фелдшпат, но не само. Също така, китайските майстори изпичали своите творения при температури около 1400°C, детайл който убягвал на европейците по това време (те изпичали своите творения на температури около 1200°C).
Нестихващият интерес на западните аристократи към порцелановите произведения на изкуството, съчетан с високата цена заради дългия път до Китай и обратно, многократно карали европейските занаятчии да експериментират – уви, неуспешно.
Докато през 1706г. химикът Йохан Фридрих Бьотгер прави изненадващо откритие по време на опити да създаде с екипа си по-здрави тигели*, нужни за металургичните им експерименти, които да издържат на много по-високи температури от съществуващите тогава.
*тигел – керамичен или метален съд, в който други метали или вещества могат да се разтапят или да се подлагат на много високи температури
По време на един от опитите си да създаде супер здрав тигел, Бьотгер открива каква е била тайната на китайския порцелан – че към сместа от глина и кварц, трябва да се добави някакъв флюс (поялният агент), който понижава температурата на топене и намалява вискозитета при първоначалните температури, след което рязко засилили градусите.
Резултатът от тези експерименти бил идентичен с характеристиките на твърдия китайски порцелан, но външно бил глинено червен, откъдето дошло и наименованието му – „червен порцелан”.
Две години по-късно, през 1708г. успяват да постигнат и правилно гланцирана повърхност, при което всички нужни знания, за масово производство на порцеланови артикули в Европа са налице, включае каолин.
Тук можете да намерите част 2 – Експанзията на порцелана в Европа
Снимки: creazilla.com
